Marek Jakoubek

   V roce 1993 založila skupina sofijských bohemistů společnost Bohemia klub. Sdružení v Bulharsku popularizuje českou kulturu a český jazyk. Vydává časopis Homo bohemicus, jehož čtvrté číslo v roce 2009 bylo zčásti věnováno Vojvodovu. Byly v něm uveřejněny dva články Marka Jakoubka a jeden článek Božidara Popova. Všechny články přinášíme v původním znění v bulharštině, v této části druhý text Marka Jakoubka. 

За Божидар Попов и неговите „Спомени от живота на чехите, живяли в с. Войводово”

Марек Якоубек

Може би от скромност или поради факта, че дълги години авторът на тези редове подтикваше информаторите си да запишат онова, което помнят за войводовските чехи, в началото на своите Спомени Божидар Попов отбелязва, че също е получил покана да стори това. Воден не от желанието да го опровергая, а от убеждението, че за читателите е важно да разберат какви чисти и наистина богоугодни намерения стоят зад написването на тези Спомени, бих искал да кажа, че нещата се случиха малко по-иначе. Една късна вечер през 2009 г. телефонът ми иззвъня и на дисплея се изписа непознат български номер. Със смесени чувства вдигнах слушалката, за да разбера, че отсреща е Божидар Попов. След обичайните формалности той бързо се насочи към въпроса, който го вълнуваше, а именно дали би могъл да се включи в българското издание на „История на Войводово”, като напише нещо за войводовските чехи, за техния праведен и благочестив живот, за вярата им в Бога и за това, как Бог е бдял над тях и ги е дарявал с благословението си. Бях изненадан от този въпрос, но отговорът ми, разбира се, бе положителен. И така не след дълго получих от г-н Попов текста на неговите Спомени, който малко след това той редактира и допълни, за да добие вида, публикуван тук.

   Външният подтик за написването на тези Спомени очевидно е свързан с подготовката на неосъщественото и досега по финансови причини българско издание на „История на Войводово”, което Б. Попов възприема като възможност да разкаже за войводовските чехи от една пренебрегвана до този момент гледна точка, разкриваща според собственото му убеждение истинската същност на тяхната общност. Несъмено обаче в случая не по-малко важен е и неговият житейски път, който още в ранното му детство го отвежда във Войводово.

   Божидар Попов е роден в Свищов през 1932 г. и след сестра си Елза (род. 1930 г.) и брат си Благовест (род. 1931 г.) е най-малкото от трите деца на методисткия пастор Симеон Попов (род. 1904 г.) и съпругата му Елза (по баща Валтер Гизлер, род. 1905 г.), швейцарка по произход. През същата година семейството се преселва в Ловеч, където С. Попов застава начело на местната методистка общност. 1 Пет години по-късно, през есента на 1937 г., той напуска Ловеч заедно със семейството си, за да стане пастор във Войводово на мястото на Васил Маринов. 2 Малкият Божидар преживява тази промяна доста болезнено. Както по-късно сам споделя, до голяма степен това е било свързано с чехите, и най-вече с жените, чиито необичайни носии му приличали на цигански3 и затова уплашено си мислел, че в селото живеят само цигани. Той обаче бързо свиква с войводовските чехи, а не след дълго научава и езика им. За живота си сред тях до преселването им в Чехословакия през 1949-1950 г. Божидар Попов разказва в своите Спомени.

   Една от основните причини, накарали войводовските чехи да напуснат България, е все по-агресивно налагащият се комунистически режим (малцина от тях са можели да допуснат, че нещо подобно се случва и в Чехословакия). Жертва на този режим става и бащата на Божидар Попов, който през 1949 г. е обвинен в шпионаж в полза на САЩ и като народен враг е осъден на 7 години и 6 месеца затвор.4 Като син на народен враг Божидар Попов е принуден да се откаже от плановете си за бъдещото. Той няма възможност да учи и изоставя намерението си да работи като шофьор. Вместо това става тракторист във войводовското ТКЗС. Не му позволено също така да се включи в строителните бригади, заминаващи на работа в Чехословакия съгласно съществуващите тогава междуправителствените споразумения.

   Войводово, осиротяло след заминаването на чехите, не остава дълго обезлюдено. Още през 1951 г. тук се преселват жителите на с. Белица, Ихтиманско, които са принудени да го напуснат заради строежа на язовир „Тополница”.5 За Божидар Попов това е важно събитие, защото в селото с родителите си идва бъдещата му съпруга, единадесетгодишната тогава Спаска (род. 1940). Двамата обаче се запознават няколко години по-късно. Междувременно Божидар Попов е принуден да напусне ТКЗС-то и няколко месеца изработва железопътни траверси. През 1954-1955 по време на военната си служба като трудовак работи в мина, където съвестно изпълнява задълженията си и дори става ударник. След това заедно с брат си Благовест постъпва като работник на строежа на целулозния завод в с. Букьовци (днес гр. Мизия). На този строеж се труди и голяма група немци – обстоятелство, поради което братя Попови благодарение на езиковите си умения (у дома сем. Попови говорели на немски) биват преназначени като преводачи. Наред с това Божидар Попов работи допълнително и като часовникар.

През 1960 г. след тригодишно познанство Божидар и Спаска сключват брак. В първите години след сватбата си Спаска Попова подобно на съпруга си се сблъсква с репресиите на комунистическия режим (не й е позволено да следва и т.н.). Ситуацията се променя през 1964 г., когато Симеон Попов е реабилитиран. Благодарение на това през 1968 г. Божидар Попов успява да завърши задочно електротехникум в София. Една година по-късно заедно със съпругата си и двете си дъщери Каролина (род. 1964) и Маргарета (род. 1968) напуска Войводово и се премества във Велико Търново. Тук работи първоначално като електротехник в местната кожарска фабрика, а след това – 15 години в техническите служби към Великотърновския театър. През 1989 г. заедно със семейството си Божидар Попов се мести в Шумен при вече болния си баща. Тук след полученото през 1960 г. официално разрешение Симеон Попов е пастор на местната методистка общност. През следващата година Божидар Попов е ръкоположен за проповедник и заема мястото на баща си.

Но Божидар Попов поема по стъпките на своя баща далеч по-рано. В средата на миналия век, след като Симеон Попов е осъден и повечето чехи напускат Войводово, тези, които остават (около двайсетина човека), започват да се събират в едно от помещенията на „долната” методистка черква, а Божидар Попов неофициално става проповедник вместо баща си. Редовните сбирки обаче прекъсват през 1953 г., когато черквата е превърната в зърнохранилище, a Б. Попов отива войник. След като се връща от казармата, неговите връзки с войводовските чехи имат чисто личен характер. Найблизки са контактите му със семейството на Тошко и Анна Станчеви.6 Срещите им, по време на които те разговарят и пеят религиозни песни, посещава още една чехкиня, Мариана Генова (по баща Хрузова, род. 1936 г.). Именно тя в един момент подтиква Б. Попов „да прочете нещо от Библията”, което той с радост прави и така приятелските срещи се превръщат в богослужения, които от 1987 са официално разрешени. След 1989 г. сбирките на методистите във Войводово започват да посещават все повече хора и през 1994 г. официално е регистрирана местната методистка църква, а от 1995 г. плевенската методистка църква поема грижата за провеждане на ежеседмични богослужения. В основата на всичко това са усилията на Божидар Попов. Благодарение на своите контакти в Швейцария той подкрепя църковната общност както духовно, така и материално, особено по време на икономическата криза в началото на 90-те години, когато осигурява не само хранителни продукти и лекарства, но и безплатни медицински прегледи. След като Божидар Попов заминава за Шумен, войводовската методистка църква е поверена на грижите на проповедниците от Плевенски църковен окръг – Атанас Атанасов и Владимир Блажев.7 Той посещава Войводово на големите религиозни празници и до пенсионирането си през 1999 се посвещава на шуменската методистка църква. В момента Божидар Попов живее в Шумен и се занимава с издаването на непубликуваните съчинения на своя баща.8 И до днес поддържа постоянна кореспонденция и телефонна връзка с войводовските чехи. Благодарение на събраните от тях финансовите средства той и съпругата му имат възможност да им гостуват в южна Моравия. През 2000 г. Божидар Попов се включва и във възпоменателните тържества по повод стогодишнината от основаването на Войводово и петдесетата годишнина от заминаването на неговите чешки жители. По повод тези тържества в селото пристигат много от войводовските чехи със своите потомци и при голяма тържественост Божидар Попов води едно от богослуженията.

   В плетеницата от човешки съдби, чийто център е Божидар Попов, самият аз попаднах през зимата на 1997 г. Запознах се с него при едно от богослуженията, които той водеше във Войводово по време на коледните празници. Посещавам го при всяко свое идване в България, тъй като благодарение на дългогодишните си връзки с войводовската чешка общност, на уникалната си памет и необикновената си отзивчивост той е невероятно ценен информатор не само относно чешкото минало на Войводово. Но всички мои записки от разговорите ни, включени във вече публикувани изследвания или очакващи да бъдат обработени, не могат да се сравнят с написаните от самия него Спомени за живота на чехите, живяли в с. Войводово. Макар и кратки по обем, тези Спомени обхващат почти всички аспекти от „образа” на войводовските чехи. Живо и увлекателно Божидар Попов описва трудолюбието и предприемчивостта им, тяхната задружност, селскостопанските и търговските им инициативи, практичността и чувството им за ред, отзивчивостта им и въобще всичко онова, с което те са изпъквали в сравнение с останалите жители на Войводово и на селата в района. Разказът му съживява и много други вече известни детайли от техния живот, като например неделните разходки до гарата, приготвянето на маджун, сватбените тържества, купонната система през военните години и т.н. Разбира се, в Спомените на Божидар Попов можем да прочетем и за неотбелязани от останалите съвременници подробности, например за това, как са се хранели чешките семейства, за производството на колбаси в работилницата на Йозеф Складал и т.н. Но не фактографията, а специфичната гледна точка на автора превръща Спомените на Божидар Попов в уникално свидетелство за живота на чешката общност във Войводово.

   Изброявайки чертите от „образа” на войводовските чехи, които ни разкрива Божидар Попов, съзнателно не споменах строгата религиозност. В неговите Спомени тя се явява възлов мотив, който ги отличава от всички други мемоарни свидетелства за живота на войводвските чехи, оставени ни от българските им съселяни. Същевременно наблюденията на Божидар Попов за ключовата роля на религията в живота на войводовската чешка общност кореспондират с тезите за етноконфесионалния характер на тази общност или за религията като неин базисен организационен принцип, които откриваме в научната литература. Но формулирайки и аргументирайки тезите си, учените не могат да прекрачат отвъд рамките на своя академичен дискурс и да достигнат до спиритуалното измерение от живота на войводовските чехи. За разлика от тях Божидар Попов не описва общност, демонстрираща формалните признаци на определен тип социална организация, а разказва за хора, които живеят с вяра в Бога, почитат Го, отдават Му чест и слава и се радват на закрилата и благословенията Му. Така неговите Спомени разгръщат перспектива, която в максимална степен се доближава до начина, по който войводвските чехи са възприемали себе си, и в това се крие уникалната им значимост.

Превод от чешки Михаела Кузмова

Původní článek: prohlédnout nebo stáhnout