homo-bohemicus-4-2009-obalka-i

Božidar Popov: Vzpomínky na život Čechů, kteří žili ve vsi Vojvodovo

   V roce 1993 založila skupina sofijských bohemistů společnost Bohemia klub. Sdružení v Bulharsku popularizuje českou kulturu a český jazyk. Vydává časopis Homo bohemicus, jehož čtvrté číslo v roce 2009 bylo zčásti věnováno Vojvodovu. Byly v něm uveřejněny dva články Marka Jakoubka a jeden článek Božidara Popova. Všechny články přinášíme v původním znění v bulharštině, v této části text Božidara Popova.

 

Спомени от живота на чехите, живяли в с. Войводово

Божидар Попов

 

   Още като дете съм наблюдавал хората и не проумявах защо едни са бедни, живеят в мизерия, а други са богати. Защо едни са добри, а други лоши. Едни са радостни, усмихнати, а други намръщени, нещастни. Нали всички имат това желание да живеят добре, да имат хубав живот, да бъдат щастливи. А животът на тази земя е толкова кратък, за мен е като сън.

   Библията казва, че човек е като полско цвете, цъфти и прецъфтява, вятърът го отвява и мястото му не го познава вече. Апостол Яков твърди, че животът ни е като пàра. Тогава какво да направим, как да постъпим, щото животът ни на тази земя да бъде хубав и ние да бъдем щастливи? От нас лично ли зависи, или от някой друг, семейството, в което съм се родил, държавата в която живея, родителите, от които проилизаме, или Бог, великият Творец, който ме е пратил на тази земя, така е отредил моята съдба?

   Въпрос над въпросите за целта и смисъла на човешкия живот на тази земя.

   Изненадващо получих покана да напиша някои спомени от с. Войводово. Много ми е трудно да пиша, тъй като от шестгодишна възраст съм работил на полето примитивно земеделие и с пот на чело съм изкарвал прехраната си, но хлябът ми е бил сладък и сънят дълбок. Ето защо време за писане е нямало. Ще се опитам да предам някои силни преживявания, които могат да ни ползват, ако имаме желание да се поучим. Зная, че в модерния двадесет и първи век малко са тези, които четат. Но който иска да получи отговор на гореспоменатите житейски въпроси и желае да живее разумно на тази земя и да бъде благословен, ще продължи да чете.

   Хубавите спомени и силни преживявания оставят отпечатък в живота и не могат да се забравят. Бях весело и жизнерадостно дете. Чехите много ме обичаха и ме канеха в къщите си. Веднъж ме поканиха семейство Стефан Коприва да обядвам с тях. Всичко много ме впечатли и аз се срамувах да се храня с тях. Но по тяхно настояване седнах на масата. Яденето беше свинско яхния (вопаченка). Бащата отряза филия хляб, натърка едната страна с чесън и ми каза да си взема, както те правят, от тенджерата, поставена в средата на масата, и всеки си взимаше. С шеги и хумор, засмяни, много ми беше сладко. Вкъщи споделих преживяното и казах: „Майко, при чехите е по-сладко, отколкото при нас.” У нас трябваше да седим изправени на масата, всеки с отделни прибори. Още тогава разбрах, че модерното не е най-доброто. А напротив, обременява и отнема най-хубавото – свободата, веселието, радостта.

   Това семейство Коприва и други семейства често ме викаха да дойда и да им разкарвам конете. Казваха, че конят трябва всеки ден да ходи. А те бяха не само добри земеделци, но и отлични скотовъди. С конете правеха голям бизнес. През есента купуваха млади кончета на 5–6 месеца. През зимата ги хранеха много добре, даже нощем в два часа им даваха храна, учеха ги да теглят каруца и напролет, след като засеят нивите, ги продаваха на много висока цена в мина Перник. Там под земята с конете извозваха въглищата, понеже тогава още нямаше електричество. Най-добрите коне се продаваха на най-висока цена. Ето как с умение и много труд, като се използва свободното време, се получава голям допълнителен доход. Това не е късмет, а благословение от Бога.

   Днес при световния технически подем в повечето държави има модерно земеделие. Истинско чудо е как тези „една шепа хора” (цяло Войводово около 1000 души) съумяха да обрaбoтват около 500 хектара земеделска земя. Трябва да отбележа, че тук нямаше хора с висше обраование, с гимназия. Но всички бяха природно интелигентни, остроумни и много практични в живота и изключително трудолюбиви. От малка площ земя имаха високи добиви. Трактори и друга техника, както и изкуствени торове бяха непознати, но тук цареше голям ред и едно тихо съревнование – кой пръв ще ожъне житото, кой има най-голям добив. За първенците това беше гордост и те имаха авторитет. Всички събития както добри, така и лоши в това малко село бързо се разгласяваха. Но всеки земеделец добре знаеше, че дворовете се изорават и засяват в края на март, а по полето от първи до десети най-късно петнайсти април е посадена царевицата, като в редовете посаждаха тикви и боб. През лятото сме брали по цяла висока два метра и половина каруца с боб. А тиквите са били храна не само за хората, но и за животните. Засявали са средно по два декара слънчоглед на семейство. Чистите семена се закарват в маслобойна, откъдето получават олио и кюспе.

   Първите вършачка и парен локомобил в околността са били във Войводово на семейство Субкови. За добра вършитба са били необходими 12–15 работника. След вършитбата на добра трапеза, с шеги, закачки се разделяме. Взаимното помагане винаги е било радост, веселие, песни, закачки, игри. Това е хубав повод за сближаване, особено на младежите.

   Когато годината е изглеждала да бъде дъждовна, мнозина след прибирането на ечемика са засявали гъста царевица – чаламада, за да имат през есента свеж фураж. Трябва да отбeлeжa, че всички ниви са били чисти от бурени и трева. Културите се окопаваха навреме и винаги всяко растение след дъжд се загърля (прибавя се пръст към стеблото), за да се запази влагата. Пролетно време вместо с грапа засятите ниви се заравнят с дъска два метра, върху която стои човек и подкарва впряга крави или коне. Така се запазва влагата и земята е подравнена. Първенците в засяването помагаха на свои роднини и познати, за да засеят всички по-рано.

   Но трябва да отбележа една много важна черта, факт, който даваше облик на селото. А това е тяхната религиозност (вяра в Бога). Това малко Войводово имаше три църкви. В най-горния край се намираше Евангелската църква на свободните братя. По-надолу всред селото беше Евангелската методистка църква и най-долу в края на селото – източноправославната църква. Неписан закон стриктно се изпълняваше. На полето се работеше усилено от тъмно до тъмно. Чехите винаги отиваха много рано на работа. До отдалечените ниви с крави се отиваше за цял час. Когато настане жътва, всички отиват рано в 3 и 4 часа, за да използват утринната роса и да направят въжета за деня. Жънеха житните култури с коса. Само в последните години имаше две жътварки. Но тогава житото беше с високо стебло, което се ползваше за отопление и постилане на животните. Само плявата се даваше за храна. Ако след узряването на житния клас не се ожъне до десет дни, житните зърна падат на земята и всичко е загубено. Всички така бяха организирани и подготвени, щото жътвата да приключи за две седмици, и пак на вдовици, самотни и болни се помага. Ако някой не му се работи в горещината и остане в къщи, след това бива подиграван.

   Но въпреки напрежението и усилената работа цареше неписан закон, който се спазваше през цялата година: на полето се работеше пет дни и половина. В събота на обяд всички се прибираха у дома. След обяд – лична хигиена, почистване на дома, пране на ръка (нямаше нито електричество, нито перални). И в неделя от всяко семейство поне по един човек отиваха на църква, където имаше две богослужения – преди обяд и след обяд, а в четвъртък вечерта – молитвено. Двете евангелски църкви почти винаги бяха пълни на богослуженията с изключение на молитвените служби. Тук е мястото да кажа, че всички бяха много музикални, надарени с прекрасни гласове. В църквата песните се пееха на четири гласа или най-малко на три. В селото много се пееше и вечер младежите по улиците пееха шлагерни песни. Изключително тържествено беше на големите християнски празници. За Рождество Христово младежкият хор цяла нощ пееше рождествени песни под прозорците на всички християни. А заранта на тържественото богослужение пееше „старият” хор (от семейни християни). С нетърпение очакваха да чуят тържествената нова песен.

Позволете ми да споделя дълбоко преживян незабравим спомен. Беше Великден (Възкресение Христово) 1947 година. След второто неделно богослужение децата, младежите и по-младите мъже и жени отиват на разходка около гарата. Всички са официално облечени. Желанието им е да имат нови дрехи, особено младите – да се представят хубави и спретнати. Момите с нови рокли и колосани фусти, изгладени забрадки, а момчетата с нови костюми. Понеже тук е спирка, влакът стои само една минута. Но сега става нещо необикновено. Вярващите от църквата са събрани и мощно еква чудната песен: „Зазвънете, вий камбани, проехтете небеса, днеска всички сме призвани за възкресни тържества”. Хорът пее на 4 гласа така завладяващо, щото първо персоналът на влака слиза, след това и пътниците, за да се насладят на божествените песни. Престоят беше не една, а повече от 30 минути, защото брилянтните медени гласове на Нанчина и Рудолф Клепачек, Стефан и Рози Коприва, Барчи и Мирослав Чижкови и др. мощно прославяха Бога. След това младежите играеха на „двама са малко, трима са много”. Така се разбираше кой кому симпатизира. В селото имаше и български семейства, но те като че ли най-усилено работеха в неделя. Но ако сравним резултатите, имаха повече земя, дори и около реката, много по -плодородна, но нямаха такъв ред нито в дома, нито в живота, нито така успешни финанси като чехите. Защо ли? Дали някой скрито невидимо помагаше на чехите? Дали някой ги закриляше? Да, наистина това е невидимият велик и съвършен Творец.

   Позволете ми да ви споделя как тези неуморни труженици – чехите от Войводово, са изразявали своята благодарност. Човечеството днес потъва във всеобща икономическа криза. Защо ли? Какво му липсва? С откриването на електричеството, двигателите, радиото, телефона и други не само човешкият труд се облекчи, но и комуникациите, общуването между хората неузнаваемо се подобриха. Животът е облекчен, но човечеството живее, без да осъзнава своите придобивки и е неблагодарно. Ненаситната алчност и черната неблагодарност се ширят навред и донесоха икономическата криза. Ето какво правеха чехите във Войводово. Всяка есен след прибиране на реколтата в една от неделите на октомври в църквата тържествено се празнува жътвен благодарствен ден – вобжинки. От всяка къща се донася най-големият, най -хубавият плод от получената реколта в знак на благодарност към Бога. Амвонът в църквата и около него е отрупан с най-хубави плодове: грозде, ябълки, круши, тикви, дини, царевица, домати, голям домашен хляб, цвекло, ряпа-керелаби и много други. Всеки с голямо старание и признателност принасяше от придобитото. След молитви, песни и проповед за благодарност даровете се наддаваха и получените средства отиваха в църковната каса. Ето една чудесна възможност да изразим благодарността си към Твореца, който ни дава не само слънце, дъжд и живот, но и закрила, и големи благословения.

   Чехите бяха не само трудолюбиви и предприемчиви, но и остроумни. Така например Йосиф Складал построи постройка в двора, оборудва я с машини за обработване на месо: трансмисия, мотор за задвижване, две пушилни и няколко вани. Тук произвеждаха различни салами, бекон, шунка и много други за армията и износ за Германия. Работеха 12 мъже. Домакинствата можеха да си купят евтини кокали или изрезки, но голямата придобивка беше, че Войводово имаше така дефицитния петрол за газените лампи. За мотора, който движеше машините, се полагаше петрол, от който тайно отделяха за църквата. Правеха и големи лоени свещи, които светеха много силно. А църквата се осветляваше с две петромаксови лампи. Когато се появи такава лампа 500 вата, младежите казваха „Слънцето идва” (слуничко де). След 50 години в Чехия срещам Венцо Чижек от Нови Пршеров и той ме попита: „Божидар, паматуеш слуничко на Войводове?” – „Яг би не”, му отговорих. Но след това дълбоко се замислих за преживяното преди повече от половин век и разбрах, че хубавото, блаженното и духовно преживяване оставя трайни следи и не се забравя. Същия въпрос ми зададе Венцо Кньорку от Д. Дунайовице преди 18 години.

   След войната в тежките години 1944–49 много храни се продаваха с купони и хлябът навсякъде се даваше само с купон. Умните и много практични чехи (някои ги наричаха банатчени, защото са дошли от Банат, Румъния) напълваха куфари и чанти със салами, шунка, филе, бут – oпушени, краве масло и ги носеха в София на евреите и други. А от тях получаваха скъпи хубави платове, липсващи от магазините. Удивително как тези неуморни “пчелички” винаги и в найтрудни ситуации намираха най-доброто решение. Някой им помагаше, някой ги закриляше и благославяше. Този, Когото те слушаха и следваха, в Когото вярваха,ТОЙ беше с тях. Удивително как тези чехи от Войводово си помагаха в найтрудните и решаващи моменти. Те бяха не само единни, но и себепожертвователни. Така например когато за младо семейство ще строят къща, тогава се събираха роднините и приятели на младоженците и образуваха бригада от 10-15 души. Едни помагаха на майстора при основите, други копаеха и приготвяха влажна пръст и върху каменните основи изграждаха стена от пръст. Прави се високо дървено скеле, между което се поставят подвижни дъски, които определят ширината, т.е. дебелината на стената. Едни хвърлят влажната пръст, други трамбоват с дървени трамбовки, на всеки 50 см пласт от трамбована пръст слагаха тънък пласт слама за здравина. За около две седмици стените са готови, а за един месец цялата къща в суров вид е покрита. Когато могат, младите помагат и на други. Истинско чудо беше изграждането на къщи във Войводово.  Докато в околните села къщите се строяха години наред и често пъти оставаха без външна мазилка, то войводовската къща най-много за половин година е измазана отвътре и отвън и боядисана. Обикновено започваха в ранна пролет, през лятото постройката съхнеше и в есента вече живееха новодомците в новия дом. Стените бяха 50 см дебели, с малки прозорци и ниски тавани. Таваните се правеха много разумно. Дървено парче от 80 см акация увиваха с кал и слама, докато се получи валяче с фи 10 см. Нареждаха ги между гредите над стаите. Така се получава изолиращ таван. За строително дърво влагаха акация (акат). То бързо расте, много е здраво и не гние, затова по всички улици на Войводово растяха акациеви дървета за разумен градеж, за да бъде топло през зимата и хладно през горещото лято. Отопляваха се със слама чрез камина в стаята. И тук виждаме мъдрост, непозната сговорност, организация и взаимопомощ. Продължаваме да се питаме кой ги ръководеше, кой ги учеше, кой им помагаше?

   Не мога да отмина разумните и практични действия на чехите в Войводово. Всяка есен през септември те отиваха да берат плод от бъзе покрай река Огоста на пет километра и повече разстояние, напълваха каруцата и вкъщи с преса изстискваха сока и го варят до късно през нощта. Полученият не много гъст мармалад (хебдинки) се яде заедно със сметана върху хляб, много е вкусно. След много години разбрах, че лекарите го препоръчват при анемия и за пречистване на кръвта. Ако се вземе по една супена лъжица преди храна в продължение на един месец, човешката кръв се подновява напълно. Всяко семейство засяваха на полето около 50 кв.м захарна тръстика, по края засяваха метла за метене на стаите и двора. През есента сме се събирали младежи заедно да чистим всяко стебло на тръстиката от външните листа и кората. Стеблата се натоварват на каруца и се закарват на мажунарница, където с резачка тръстиката се нарязва на малки парченца. Двама души въртят заедно резачката, защото е много тежка. След това се пресова с ръчна преса и получения сок сме варили цяла нощ. Когато накрая се поставят бучки от тиква, става чудесно – маджун деликатес. Полученият с много труд продукт е не само евтин, но изключително полезен. Удивлявам се как тези хора правеха най-доброто за разумен здравословен живот. Към това и народната мъдрост: „Ние сме това, с което се храним, и това, което мислим”.

През 1937 година цялото ни семейство се пресели от гр. Ловеч в с. Войводово, Врачанско. Тук животът ни започна със сълзи и болка в едно от най -хубавите кътчета на скъпата ни родина България. Сълзите бързо пресъхнаха, защото бяхме приети с голямо внимание и много обич. Посрещна ни голямо множество от хора, повечето жени и деца, но спретнати, с дълги поли и забрадки. Горчиво плаках за хубавия град Ловеч и не можах да се съглася да живеем с такива хора, така облечени. Но времето лекува. А топлината, любовта, с които бяхме обкръжени, беше непозната за нас и бързо заживяхме задружно.

   Искам да споделя някои преживявания от моя живот. Когато бях юноша, един следобед чувам църковната камбана да бие на тревога. Излизам на улицата и виждам мъже, жени, деца, някои с кофи и лопати да бягат към извисяващия се голям дим. Отидох и аз да видя – ужасяваща картина. Гореше голяма камара от слама, колкото два големи 20 тонови ТИРа. До сламата на два метра имаше голяма камара плява, колкото един ТИР. Сламата служеше за постелка на животните, отопление и печене на хляб, а плявата за храна на добитъка. Това беше в двора на семейство Криванкови. Майката беше в нервен шок и силно ридаеше и крещеше. А дошлите селяни веднага се включват да помагат. Едни вадят на ръка с кофи вода от дълбоките 25 метра кладенци, други тичаха и носеха с кофи, трети хвърляха водата върху горящата слама, четвърти покриваха плявата с мокри черги. Огнените езици бяха ужасно големи и въпреки неимоверните усилия на доброволците голямата купа слама изгоря. Водата в два кладенци на съседите бе изчерпана. Изпотените доброволци бяха доволни, че огънят бе потушен и плявата запазена. Това незабравимо преживяване ми напомня за народната поговорка: „Комшията пали, но и комшията гаси”. Защо се случи това? Майката беше прала пране на двора, а водата се отоплява в котел, подгряван със слама. Докато тя отишла в къщата, малко няколкогодишно момченце незабелязано пренесло огъня към голямата купа слама и за миг огромни пламъци обхващат целия куп. Силните викове на безпомощната майка и завидната дружност довели свободните селяни да помагат. Ето, приятел в нужда се познава.

   Имах възможност да присъствам на изключително много сватби. Това е събитие за цялото село. Няколко дни преди сватбата трима души първи братовчеди на невястата и младоженеца и шаферът отиват да канят сватбеното шествие. Официално облечени, поднасят малка чашка ракия на младежите, които ще придружават младоженците в сватбения ден. Подредени по двама, всеки с позната или приятелката си, облечени с най-хубава премяна, образуват сватбеното шествие. На сватбения ден шествието сутринта отива да иска невястата и я получава, но не така лесно. Трябва да дадат откуп. След това отиват да вземат младоженеца и отиват в църквата да сключат брак. В църквата се провежда тържествено богослужение, като се пеят няколко песни на четири гласа, например: “От първото венчило, в Едемски рай що бе, достига още мило благословение”. Църковният салон е препълнен и пастирът изнася подходяща проповед. След това младата двойка, всеки поотделно, дава обещание пред Бога за вярност, докато смъртта ги раздели. Накрая младата двойка приема поздравление, като всеки лично изказва своите благопожелания. Последни излизат младоженците. Прави се обща снимка, след което невястата хвърля бонбони, а децата с борба ги събират. Сватбеното шествие минава по няколко улици през селото, като пеят хубави чешки песни. След това младоженците подписват брачното свидетелство – официален документ за брачно съчетание, и тогава отиват да се веселят, където е приготвена шатрата с маси, пейки и всичко необходимо за храна и веселие. Следобед се дава втора храна – печено телешко ястие, след което минават с голяма кошница и всеки дарява подарък за младото семейство: тенджера или сервиз, нещо за домакинството. Подаръците се показват на всички и с хумор се казва значението им. Имах щастието да присъствам на почти всички сватби, понеже моят баща ги венчаваше. За мен любимо ястие беше поливка (супa), направена с ръчно приготвено фиде (нудле) и бяло птиче месо с вомаченка и хрян. Но искам да подчертая, че не помня да съм видял пиян сватбар, нито цигара съм виждал да се пуши на тържеството или на обществено място.

   Спомням си, че вечерно време понякога съм виждал да скриват горящата цигара в ръката си. Трябва да отбележа, че голямо внимание и значение се отдаваше на семейството, за да бъде то здраво и проспериращо. На сватбата се пееха много песни, предимно чешки като „Хорела липа хорела”, „Под ни ма мила седела”, „Тече вода зе скалки, до те наши захрадки”, “ Гдиш се плела лен”, „Травичка зелена покосена”, „Уш ие ма шавленка наброусена”, „Ожен сия, синечку, с панем Бохем, вибер си церечку”... Всяка сватба е голямо тържество, голямо събитие за цяло Войводово. Всички поканени подпомагат новодомците. На сватбата не само дават подаръци, но един ден преди тържеството донасят по една или две кокошки, брашно, яйца и други продукти, според броя на присъстващите на сватбата. Всички с
голяма любов и радост правят това за добър старт в живота и благословение на младите.

   Добре си спомням през втората световна война, още нямаше електричество и осветлението ни беше с петрол, който се разпределяше по малко за всяка къща. Аз съм си писал домашните упражнения за училище на кандило. През деня трябваше да работя на полето, но и този проблем се решаваше задружно. В селото имаше няколко моторни роначки на царевица, с които отиваха и ронеха в съседните села Софрониево, Крушовица, чак в Козлодуй. За тази дейност получаваха петрол и с добро желание отделяха за своите близки. Така не само селото имаше достатъчно осветление, но и в църквата. Колко е хубаво, когато не само в трудни времена, но и винаги си помагаме взаимно.

   Беше забранено да се колят млади телета, за да не намалява приръстът на кравите, но от уста на уста се казваше кой кога ще има телешко месо. Колеха теленцата на 30-40 дена, за да имат мляко от кравите. Не мога да не спомена как чехите в с. Войводово приготвяха, чистеха перушината за пухове и възглавници. Това са много топли и леки завивки. Почти във всяка къща се отглеждаха и гъски. Перушината се събираше и когато имаха събрана доста много за един и повече пухове през зимата, се събираха роднини и познати жени и очистваха перушината от твърдото стебло. Тази работа ставаше приятна защото беше съпроводена с много песни, шеги и радостно споделяне на случки от живота. Най-много чистеха една седмица, като последния ден „додирка” идваха и мъже и участваха в разговора и шегите.
Накрая имаше почерпка. Смаженици или някакви сладки. Винаги се пееха много песни.

   Много интересни и забавни бяха младежките песни. Зимно време се събираха в някой дом и играеха на „потъване”. Един младеж сяда на стола, завързват му с кърпа очите и леко го удрят. Когато познае кой го е ударил, тогава си разменят местата. Имаше много смях и веселие. На рожден ден пееха много песни, като „Гдо се в ледну народил, повстан,повстан” и много други.

   Как научих да говоря чешки. Чехите имаха изрядно подредени дворове. Торището добре заградено и пролетно време изкарват торта, за да наторяват нивите. Млади мъже ме викаха да ги придружавам при извозването на тор и ми обясняваха чешките думи. Така също и Йосиф Филипов ме викаше да му помагам да въртя резачката, за да нарежем плявата и царевичните стебла за фураж. На другия ден аз трябваше да съм научил и прилагам в разговор новите думи. Чехите помежду си говореха само на чешки език.

   През 1949 година гимназията в гр. Оряхово подготвяха да изнесат оперета „Сватба в Малиновка”. Директорът ме извика и помоли да поискам от чехите официални дрехи. В селото ме обичаха и ми гласуваха доверие и се съгласиха да услужат със 7-8 хубави дамски облекла, необходими за оперетата. Когато получавах дрехите, с мен беше една учителка, а когато ги връщах, дойдоха 4 учителки, за да видят какъв изящен ред имаха чехите в дома. Когато Марияна Хрузова отвори гардероба и видяхме изящно подредени, блузи, рокли, поли, всички ахнаха. Непознат ред за българите. След това на два пъти довеждах учители, за да видят хубавия ред в дома и в гардероба. Тогава учителите зададоха въпроса на майката: „Като дъщеря ви има такъв ред, колко деца сте отгледали?” Отговорът бе – дванайсет. „Как сте успяли да ги отгледате?” – „Много лесно, аз се грижа за бебето, а щом станат по-големи, те сами се гледат.” – „Какво им готвите?” – „Сварявам един казан със супа и всички ядем.” Съпругът на Барбара Хрузова беше починал и вторият й мъж довел няколко деца, но обикновено семействата имаха от три до шест деца и не се страхуваха от недоимък, а се уповаваха на Бога и Той им помагаше и ги благославяше.

   Забележителна и очудваща взаимопомощ оказваха чехите на родилките в китното село Войводово. След раждане в дома на родилките техни близки и роднини им донасяха различни провизии и храни (до коута) и това продължава цял месец. Тази, която помага и носи даровете, бе изцяло облечена като пеперуда – с колосана забрадка и официално облекло. Ясно се вижда здравата връзка, сплотеност и единство. На какво се дължи тя и откъде идеше.

   Искам да завърша с необикновено преживяване на нашето семейство. Беше лято 1947 година. Много суха неплодородна година, почти не валеше дъжд и реколтата беше изключително слаба. А от държавата, респективно общината налагаха пропорционално на обработваемата земя определено количество жито да се предаде на държавата като „наряд”. Който не предаде наряда, получава много строги санкции. А ние овършахме толкова малко жито, което едвам може да покрие „наряда”. За храна и за посев не оставаше. Тогава в хляба слагахме картофи, за да остане жито за посев. Един ден татко идва от общината и казва: „Трябва да дадем всичкото жито на държавата.” А майка отвръща с висок глас: „Не, не давам, ние сме шест човека, какво ще ядем, с какво ще засеем нивите, не давам”. Татко ме извика настрана и ми каза: „Вземи чувалите и ела да отидем на тавана.” С мъка вземах всеки чувал, бавно го разгръщах и сълзите се ронеха по зачервените бузи на лицето ми. Бях на четиринадесет и всяка горчивина, всяка неправда оставяше дълбок отпечатък в моето крехко сърце. Болезнено преживявах издевателствата, насилията и убийствата върху интелигентни, способни и трудолюбиви хора. Но бях възпитан на покорство и труд в семейството и затова не се съпротивих. Напълнихме с жито чувалите, пометох тавана, не остана нито зрънце. Нямахме нито за храна, нито да засеем нивите. Това беше истинска сензация и в селото, някои не вярваха, че семейството ни остава без хляб за цяла година. Питаха ни: „Вярно ли е, че сте дали всичкото жито, какво ще правите сега?” А ние вдигаме рамене и мълчим. Само след няколко дена намираме сутрин до портата в двора чували с по десет или двадесет килограма жито. След това ни срещаха съселяните и ни казваха да им върнем чувалите. Кмета на Войводово Карол Карбула ни даде купони за хляб за нашето семейство и така получихме повече, отколкото имахме.

   С моя разказ искам да споделя преживяното преди години, но то остава незабравимо, защото е прецедент в човешката история. Една малка група от хора, около хиляда души, не само трудолюбиви, сръчни и много практични, но и природно интелигентни. С българите говорят български, а помежду си на чешки език. Не обичаха да спорят, а винаги правеха най-разумното. В казармата ги назначаваха за шофьори и келнери на висши офицери и генерали, защото бяха внимателни, учтиви, съобразителни. Навсякъде успешни. Така например Рудо Чижек много години беше шофьор на чешкия посланик в София, а след това домакин в посолството. Това беше в 40-те и 50-те години на 20-ия век, когато леките коли бяха лукс и се брояха на пръсти. Аз отново се питам кой им помагаше, кой ги закриляше, кой ги благославяше – този, в когото те твърдо вярваха, Бог. Ето плодовете на вярата в Бога. Сам Исус Христос е казал: „Това, което сте направили на един от моите наймалки братя, на Мен сте го направили” /Матея 25:40/. Ако чехите във Войводово нямаха вярата в Бога, не биха запазили родния си език, нрави, идентичност. Нямаше да имат закрила свише и толкова благословения в трудни времена на преселване, войни, гонения, щяха наистина да се претопят сред другите националности.

   Често си спомням за необикновения хубав живот в малкия оазис на България с. Войводово и продължавам да се питам кой направи това прекрасно село, не само с хубава външност, с широки прави улици, алеи с акациеви дървета, спретнати дворове и хубави къщи? Тук нямаше бедни да живеят в мизерия и много богати с изключение само на едно семейство, които робуваха на пороци. Но всички останали усърдно работеха и си помагаха. Такъв необикновен ред, кой сплотяваше малки и големи, защо всички си помагаха в нужда, услужваха си със съдове, домашни пособия и много други? Защо не се женеха за други националности, а само за чехи? На какво се дължи успешният им живот? Основният им поминък беше земеделие, и то съвсем примитивно. Земята обработваха с крави и коне. Едно семейство притежаваше обикновено 20 до 40 дка земя. Рядко някои имаха по 50 или 60 дка, а винаги бяха спретнато облечени, а момите като пеперуди с колосани фусти и прекрасно изгладени забрадки и блузи. Как постигаха много с малко притежание? Да живеем през време на война, напълно удовлетворени, без лишения, е цяло чудо. Кой им помагаше? Кой ги закриляше, за да не се претопят и изчезнат всред другите народи, и то стотици години? Този, в Когото вярваха, Комуто отдаваха чест и слава, Когото почитаха и Му се покланяха. Не само Го обичаха, следваха, но и живееха богоугоден живот. Както се вижда, великият Творец е изпълнил обещанието си, дадено чрез Господ Исус. „Идете по целия свят и Аз ще бъда с вас през всичките дни ...” (Матея 28:20). Ако с настоящето съм помогнал на жадуващите за порадостен и щастлив живот да узнаят как макар и в трудни времена може да се живее добре, ще бъда удовлетворен.

   Текстът се публикува с минимални коректорски намеси. Отстранени са техническите грешки при набора, коригирана е пунктуацията и употребата на пълния и краткия определителен член.

 

Původní článek: