homo-bohemicus-4-2009-obalka-i

Marek Jakoubek: Vojvodovští Češi očima svých sousedů

   V roce 1993 založila skupina sofijských bohemistů společnost Bohemia klub. Sdružení v Bulharsku popularizuje českou kulturu a český jazyk. Vydává časopis Homo bohemicus, jehož čtvrté číslo v roce 2009 bylo zčásti věnováno Vojvodovu. Byly v něm uveřejněny dva články Marka Jakoubka a jeden článek Božidara Popova. Všechny články přinášíme v původním znění v bulharštině, v této části text Marka Jakoubka v překladu Michaely Kuzmové.

 

 

Войводовските чехи през погледа на съседите си 1

Марек Якоубек

 

   Марек Якоубек е преподавател към Катедрата по антропология и история във Философския факултет на Западночешкия университет в Пълзен. Научните му интереси са в областта на теорията на културата и етничността и по-конкретно са насочени към циганските/ромските общности и чешко-българските землячески връзки. Автор е на монографията „Ромите – краят на (не)един мит” (Romové – konec (ne)jednoho mýtu, 2004). Публикувал е редица статии и студии, посветени на с. Войводово и неговите чешки жители, а сега работи върху монографично изследване, озаглавено „Войводово – етноложко изследване на една земляческа общност” (Vojvodovo – etnologie krajanské obce). Съвместно със съпругата си Ленка Я. Будилова, която се занимава с проблематиката на родството, брака и семейството и в момента подготвя докторска дисертация на тема “Войводово, чешко село в България: родство, брак, дом” (Vojvodovo, česká vesnice v Bulharsku: příbuzenství, manželství a dům), е съставител на няколко сборника с научни изследвания, посветени на циганските/ромските общности.

Пролог

   Село Войводово е основано през 1900 г. в северозападна България от двайсетина чешки евангелистки семейства, напуснали по религиозни причини и поради недостиг на обработваема земя намиращото се в румънски Банат чешко село Света Елена. Независимо от военните конфликти, в които България участва през първите десетилетия на ХХ век, Войводово се радва на стопански разцвет и населението му значително се увеличава.

   Стопанският разцвет, основаващ се преимуществено на земеделието, обаче тук отново се сблъсква с недостига на земя и през 1928 г. част от жителите заминават за Аржентина. Малко преди това селото се разделя по религиозен признак – през 1925 г. част от войводовчани напускат методистката евангелистка общност и преминават към тази на дарбистите2. През 1926 г. във Войводово е открито чешко училище. Към края на 1934 г., когато отново се появява проблемът с недостига на земя, няколко семейства се преселват в турското село Белинци, разположено в североизточна България. Историята на чешкото заселване на Войводово и Белинци приключва в периода между 1948 и 1950 г. Тогава в рамките на следвоенните реемиграционни процеси, реализирани на базата на съответните междудържавни споразумения, повечето чешки жители на тези села (общо 200 семейства, т.е. около 700 души) се преселват в Чехословакия (и поточно в няколко села и градчета в южна Моравия). Последният изследовател, осъществил проучване във Войводово преди преселването на чешката общност, е словашкият езиковед Винцент Бланар (Бланар 1951; Бланар 1953). След споменатите реемиграционни процеси учените за дълги години като че ли загубват интeрес към това село. Като изследователски сюжет и интригуващо място за теренни проучвания първи го преоткрива българският етнолог Владимир Пенчев. В началото на 80-те години на миналия век той посещава Войводово няколко пъти и публикува резултатите от своята теренна работа в няколко студии (срв. напр. Пенчев 1988; Пенчев 1996; Пенчев 2008). Тези студии, както и събраните от автора им архивни материали (Фолклорни материали), представляват основния корпус от извори за проучване на село Войводово. В наши дни, когато в академичните кръгове властва конкуренцията и благодатните изследователски сюжети се копират или дори крадат, някому може да се стори странно, дори невероятно, че малко след запознанството ни в края на деветдесетте години на миналия век Вл. Пенчев сам ми предложи Войводово като място за теренна работа.3

   Тематично настоящият текст следва насоката, зададена, от Вл. Пенчев и подета от редица други изследователи, включително и от автора на тези редове (срв. напр. Нешпор, Хорнофова, Якоубек 2001; Хирт, Якоубек 2005, Якоубек, Нешпор, Хирт 2006; Будилова 2008). Приложеният подход и интерпретацията на материала обаче се отклоняват от етноложко-антроположката линия на Пенчев и продължават една друга традиция, но и в този случай в основата са конкретни личности. Някъде през 1995 г. българският бохемист Величко Тодоров изнесе лекция пред участниците в семинара по балканистика към Института по основи на образоваността при Карловия университет по покана на неговия ръководител проф. Зденек Урбан. Лекцията беше посветена на имагологията и по-конкретно разглеждаше образа на българина в чешкото общество от онзи период така, както самият В. Тодоров го бе регистрирал в своите изследвания.4 Тогава за първи, но не и за последен път се сблъсках с имагологията (имагинистиката), защото не след дълго на страниците на сп. Lidé města – Urban Dwellers се появиха изследванията на двамата вече споменати учени, изхождащи от позициите на имагологията и посветени съответно на чешките образи на България и българите в периода 1992-1994 (Тодоров 1996) и на чешкия образ на южните славяни (Урбан 1996а,б). Съдържанието на другите книжки на списанието от същата година показва, че имагинистичните студии на В. Тодоров и Зд. Урбан са съпътствани от редица подобни приноси, посветени на „представата за” (Моравцова 1996а), „етническия образ на” (Моравцова 1996б), представянето на една етническа група „през погледа” на друга (Туркова1996). Очевидно тази имагиниситична вълна по страниците на изданието не бе случайна, тъй като споменатите автори бяха колеги в Института по основи на образоваността, които освен общи интереси (към чехите в България и българите в Чехия, както и към по-широката балканистична или южнославянска проблематика) споделяха и сходни изследователски подходи. Що се отнася до методите, използвани в настоящия текст, ние ще следваме насоките, очертани от тези автори и техния имагинистичен дискурс.

   Целта ни тук е да представим образа на чехите от Войводово през погледа на техните български съселяни. Основният корпус от източници, въз основа на които ще очертаем образа на войводовските чехи според техните български съселяни или според българите, временно пребивавали в селото, включва, от една страна, всички известни към момента (публикувани и непубликувани) текстове, посветени на войводовската проблематика, и от друга – моите теренни дневници и разговорите ми с информатори, записани във Войводово и околните села в периода 1996-2009 г. Посочените източници са последователно проучени, за да се откроят всички релевантни сведения, свързани с интресуващата ни тема. Като изходна точка при систематизацията на тези сведения е използван един конкретен текст, който представлява концентриран рефлексивен поглед към интересуващата ни общност през погледа на един българин, т.е. текст до голяма степен представящ образа на тази общност. Тъй като този текст съдържа предимно сведения за това „какви бяха чехите”, ние следваме реда, по който тези сведения са изложени в него и спрямо него ориентираме данните, събрани от другите проучени източници, които се явяват нещо като разклонения на избрания от нас „осов” текст. Останалите сведения, които нямат корелат в този текст, се представят според честотата на появата им в източниците, като във връзка с целите на изследването тази честота се приема за еквивалент на тяхната представителност.

Образът на войводовските чехи

   С оглед темата на това изследване текстът, явяващ се негова отправна точка, е колкото значим, толкова и специфичен. Значимостта му е свързана с факта, че в голямата си част той е посветен тъкмо на интересуващата ни тема за войводовските чехи през погледа на техните български съселяни. Спецификата му се крие в израза „войводовски чехи”. В конкретния случай става дума за чехи, произхождащи от Войводово, но неживеещи там. Чехите, за които разказва този текст, всъщност са били жители на делиорманското село Белинци (Акчалар), заселили се в него, след като значителната част от преобладаващото в Делиормана турско население заминава за Турция. Как се случва това, описва под заглавие „Преселниците от Войводово в Делиорманско” (Přestěhovanci zvojvodovi Do Deli Ormansko) в паметната си книга5 прекият участник в тези миграции Томеш Хруза: „V roku 1935 Naš vojvodofski se odstehovali do Deli ormanu selo belinci asi 15 familijich kteřibili vedeni Robertem Švejdou i Karel Pitrem ... že tam mábejt moc urodni kraj dobrapuda...6

   От този момент датира чешкото заселване на село Белинци, където освен турците, които винаги са били мнозинство, са живеели и други общности – цигани, немци и банатски българи. Един от последните е и авторът на интересуващия ни текст Антон Гюков. Антон Гюков е роден през 1934 г. в семейство на банатски българи, преселили се в намиращото се недалеч от Войводово село Бърдарски геран. Поради икономически причини година след неговото раждане родителите му решават да се преместят в делиорманското село Белинци. Там Антон Гюков живее заедно с дошлите от Войводво чехи чак до тяхното заминаване за Чехословакия през 1949 г. 7

   Неизбежен в случая е въпросът, свързан с представителността на чехите от Белинци по отношение на техните роднини от Войводово. Смятам, че найдобър отговор на този въпрос предлагат – както ще се убедим нататък – съдържащите се в източниците почти идентични сведения за тези две групи. Войводовските чехи, живеещи в Белинци, и чехите във Войводово са възприемани от българските си съседи по еднакъв начин найвероятно поради това, че техните постъпки, убеждения и разсъждения не са се различавали значително. Ето защо в рамките на това изследване отнасяме сведенията за чехите от Белинци и към войводовските чехи, без изрично да ги разграничаваме (с едноединствено изключение – вж. малко по-нататък). В посветената на чехите глава от книгата си „По петите на Клео. Моята малка делиорманска Европа” Антон Гюков пише:

ЧЕХИТЕ
По-големи немци от немците
   Може да не съм прав, като ги определям така, може да съм много субективен в преценката си, може би защото съм ял бой от чех, общо взето в моите очи изглеждаха така. От всички разновидности в село, те бяха най-чисти европейци. Религиозната им обособеност като протестанти ги отделяше от всички останали. Бяха по-затворени, най-дисциплинирани в работата и начина си на живот. Не посещаваха кръчмата, сладкарницата, сборовете, живееха свой, по-затворен живот. Не се кръстосваха чрез бракове нито с немци и банатчани, нито с останалите, не биваше да им се ходи на гости, ако не са те поканили. Общо взето те живееха „инкогнито”, като че не присъстваха в делничните дни. Добри земеделци, нивите им най-подредени, всички бяха заможни, благодарение на упорития труд. По-голямото усилие и голямото постоянство ги правеше пословични в региона. Инак бяха добри съседи, услужливи и акуратни, в обществените дела участваха повече с парични средства. Славянският им произход и език ги затрудняваше повече от немците да научат и усвоят фонетично нашия език, горе-долу като руснаците не успяваха да се справят с произношението. Правеха разкошни сватби, бих казал показни, на техните и на немци и банатчани идваха гости от съседните села, понякога от околийския град, за да видят странните пришълци с техните мурафети и салтанати. Канеха съседите си независимо от кои са ... бащите турци не можеха да устоят на молбите на любимите си щерки и отстъпваха пред тях, да ги пуснат да погледат игрите, танците и ритуалите около младоженката. Заставаха на купчинка една до друга, загърнати във фереджетата, само с по едно око гледаха към сватбата и тихо коментираха видяното. Отстрани незабелязано се навъртаха татковците и зорко наблюдаваха купчинката, вардеха от някой неочакван «доган» да не грабне някоя любима «яребица». Сега като мисля за тия неща ще ми се да вярвам, че всичко това с нещо е допринесло за еманципацията на техните жени. По-оживено село нямаше (Гюков 2006, 89-90).

   Преди да пристъпим към анализа, ще се върнем към споменатото вече единствено изключение от решението ни да разглеждаме този текст като извор на сведения за войводовските чехи. Става дума за отбелязания от Гюков факт, че чехите в Белинци са имали „свой, по-затворен живот” и че са живеели „инкогнито”, „като че не присъстваха в делничните дни”. Очевидно това впечатление е свързано единствено и само с обстоятелството, че в Белинци чехите са били малцинство, поради което то не може да бъде отнесено към ситуацията във Войводово, където чехите са били наймногобройната общност, определяща характера на селото. Ако пренебрегнем факта, че още в заглавието Гюков сравнява чехите с немците, характеризирайки ги като „по-големи немци от немците8, първото нещо, което той отбелязва, засяга тяхната религиозност, отличаваща ги като общност от всички останали. Макар че това сведение не е свързано пряко с „образа” на чехите (доколкото не ни казва нищо за това „какви са били войводовските чехи”), то оформя, така да се каже, контурите на този „образ”. И не е случаен фактът, че Гюков споменава на първо място специфичната религиозност на чехите, която и според повечето изследователи е определяща по отношение на тяхната общност. Така например в изследванията си, посветени на войводовската проблематика, Вл. Пенчев посочва, че за войводовските чехи религията представлява етнодиференциращ и етноконсервиращ фактор, поради което ги характеризира като етноконфесионална общност (Пенчев 1996). Авторът на тези редове съвместно с Т. Хирт и във връзка с изследването на Пенчев разглежда религията като базисен организационен принцип на войводвската чешка общност. 9

Образцово трудолюбие

   Първият същински елемент от „образа” на войводовските чехи се съдържа в констатацията, че те са били „найдисциплинирани в работата и начина си на живот”. Нека разгледаме поотделно двете части на тази констатация. Ще започнем с твърдението, че чехите са били „найдисциплинирани в работата”. То засяга една типична страна от „образа” на войводовските чехи, която откриваме както в редица други текстове10, така и в устните свидетелства на информаторите, които и до днес с нескрито възхищение споменават трудолюбието на някогашните си съседи. Макар че в случая ни интересува как войводовските чехи са възприемани от българските си съселяни, ще си позволя да цитирам и едно небългарско свидетелство за чешкото трудолюбие, не само защото то е в съзвучие с гледната точка на българите, но и заради цялостната му необичайност. За това свидетелство споменава в своя „Български дневник” чешкият посланик в България Франтишек Кубка: „Монсеньор Галони, представител на Ватикана в София, ми разказа че това село, макар да не е католическо... е пример за чистота и отлична селскостопанска работа 11 в цялата околност.

   Монсиньорът знае какво говори! В България е от дълго време и често пътува. А и българи потвърждават думите му” (Кубка 1949, 84). Отбелязвайки, че един от елементите на „образа” на войводвските чехи е тяхното трудолюбие, не бива да пропускаме и факта, че у българските им съседи дълбоко впечатление оставя още една друга особеност, а именно, че те „строго спазвали библейското правило: шест дни работи, на седмия почивай” (цит. по Ценкова 2008, 84).12 Ако съотнесем коментираните сведения за трудолюбието на войводовските чехи с факта, че за тях „земеделието е основна дейност и прехрана” (Нецов, 2006, 55), стигаме до цитираното по-горе впечатление на Гюков, според когото чехите са били „добри земеделци”, а „нивите им най-подредени”. Като работливи замеделци описва войводвските чехи и някогашният им съсед Нецо Петков Нецов, който в своя „Бележник за чуто, видено и преживено в с. Войводово Ореховско 1896–1952”, отбелязва, че „войводовчани винаги изпреварвали съседните села със засеването, като не пропускали всеки удобен момент за полската работа (Нецов 2006, с.55).13 Сравнението със съседите, споменато между другото от Нецов, е много съществена част в спомените на Гюков: „По-голямото усилие и голямото постоянство ги правеше пословични в региона”.

   Във връзка с постиженията на войводовските чехи в областта на земеделието не можем да пропуснем и резултатите от теренната работа на В. Пенчев, които показват, че не само в близката околност, но и в целия регион като аксиома се приема „цивилизационната роля” на чехите за развитието на местното земеделие. Почти митологичен характер има широко разпространеното убеждение, че чехите са били доведени тук, за да служат за пример в земеделската работа (Пенчев 1996, с. 69). 14

   В по-широк контекст често можем да се натъкнем на свидетелства на информатори, според които в периода, когато във Войводово е живяла чешката общност 15, то е било смятано за „село за образец” или за „харесвано селище”. Представително в това отношение е и често цитираното изказване на един български министър от онова време, който споделил, че „би бил много щастлив, ако в България има поне десет села като Войводово” (Пенчев 1996, 68).

Дисциплинирани пуритани

   Втората част от констатацията на Гюков, която във връзка с целите на анализа пропуснахме по-горе, гласи, че чехите са били „най-дисциплинирани в... начина си на живот”. И в този случай корпусът от анализирани източници съдържа множество подобни сведения, някои от които са поконкретни, доколкото посочват, че Войводово е било „село, известно с пуританството си” (цит. по Ценкова 2008, 84), отпращайки към факта, че като протестантска религиозна общност войводовските чехи са спазвали твърде строги (дори крайни) морални норми, оказващи силно влияние върху цялостния начин на живот на всички нейни членове. Освен коментираната вече дисциплина по отношение на трудовите задължения, израз на този строг морал е и това, че „никой не близвал алкохол, не пушел цигари, а танците били забранени” (цит. по Ценкова 2008, 83; Нецов 2006, 49). Продължението на този списък от забрани откриваме у Гюков: „не посещаваха кръчмата, сладкарницата, сборовете”. Наред с аскетизма, предизвикващ по-скоро удивление, отколкото възхищение, дисциплинираността на войводовските чехи има и редица други проявления, които околните оценяват положително. Така например българите от Войводово си спомнят, че „големи кражби в селото още от заселването му, та дори и до днес, не са ставали” (Нецов 2006, 50) и още, че когато в селото са живеели чехите е било нещо съвсем обичайно „да си оставиш инвентара на полето, да идеш на почивка, а той си стои на мястото” и „това е било, докато те бяха тука” (Пенчев 1996, 62). Освен това съвременниците и до днес подчертават, че сред чехите „не се крадеше, нямаше крамоли и престъпления” (цит. по Ценкова 2008, 84). Тук можем да причислим и мненията, че войводовските чехи са спечелили симпатиите на българското население „със своята искреност и почтеност” (Финдайс 1929, 22) и че „са се гордеели със своята почтеност и добродетелност” (Стоянов 2005, 234). Очевидно пуританството на войводовските чехи е било толкова съществена характеристика на тяхната общност, че почти не съществува по-обширен източник, в който то да не се споменава. Възможно е дори да се допусне, че тези хора не са се веселили никога и по никакъв повод. Но все пак наред с често повтарящите се сведения за това, че войводовските чехи са отхвърляли светските радости, в източниците срещаме и не по-малко споменавания и коментари на един феномен, който някои от съвременниците описват като „единственото забавление 16 в чешкото село, известно с пуританството си” (цит. по Ценкова 2008, 84). Какво всъщност представлява това „забавление”? Става дума за разходките до жп гарата, които войводовските чехи, пеейки религиозни песни, предприемат след края на неделното богослужение. За тези разходки се споменава в редица източници (Нецов 2006, 52; Янева 2007, 1; Пенчев 2006, 98), но най-подробно ги представя Ценкова. Тъй като в случая откриваме и едно от найдетайлните описания на визуалния образ на войводовските
чехи, ще си позволя да го цитирам изцяло:

   След църквата млади и стари тръгвали по улицата, нагиздени и колосани като за сватба на уста с религиозни песни. Разноцветната тълпа стигала до жп гарата, където по онова време минавала теснолинейка между Червен бряг и Оряхово, и се подреждала с лице към пристигащите влакове. Тренът спирал и селото запявало на няколко гласа. А пътниците кацали на прозорците и залепвали очи в хубавите чешки моми – шарени като перашки, разперили надиплени фусти, опънали блузи с дантелени къдрици, забрадили глави с разноцветни кърпи, надянали на крака бели обувки. Мъжете с бомбета, сетрета и папийонки. Вместо една минута, както било по разписание, влакът стоял на войводската гара дълго-дълго, а машинистът и влакът пъшкали, че закъсняват, но пътниците все не им давали да тръгнат. Най-накрая локомотивът се отлепвал от релсите и потеглял на юруш, за да навакса войводското закъснение. Това краткотрайно представление пред всеки пристигащ влак било единственото развлечение за чешкото село, известно със своето пуританство (цит. по Ценкова, 2008, 84).

Негостоприемни

   Ако казаното от Гюков за неговите чешки съседи, че „не биваше да им ходиш на гости, ако не са те поканили”, може да бъде разбрано като опит чрез тази чисто информативна формулировка да се избегне създаването на негативно впечатление за чехите (които той очевидно уважава), то Нецов, коментирайки същия феномен, е доста по-прям и директно отбелязва, че „като възпитаници на западните народи, не беха много гостоприемни” (Нецов 2006, 49). Тази черта от образа на войводовските чехи е напълно в синхрон с широко разпространената представа на българите, според която чехите са евреите на славянството (Пенчев 2006б, 218) или със споменатия вече стереотип, представящ чехите като „понемчени славяни”. Макар че по всяка вероятност и Гюков, и Нецов са познавали, а дори и споделяли този стереотип, не можем да смятаме, че той мотивира твърденията им в конкретния случай. Смятам, че те се основават на непосредствения опит и контакти с войводовските чехи, а не на разпространения сред българите стереотип. Фактът, че стереотипът и непосредственият опит в случая се припокриват, е безспорно интресен, но въпреки това не бих се наел да отговоря на въпроса дали тази апостериорна корелация потвърждава споменатия стереотип.

Бяха добри съседи

Единни са били чехите, много са били единни (цит. по Пенчев 2006, 18)

   Освен коментираните вече характеристики Гюков отбелязва също, че чехите са били „добри съседи, услужливи и акуратни”. На пръв поглед може да изглежда, че посоченото от Гюков няма връзка, или дори че влиза в противоречие с приведения цитат от студията на В. Пенчев. Но както показва Ценкова, съвременниците възпримат нещата малко по-различно и могат без проблем да ги съчетаят, срв. „Отличавали се и с невероятната си сплотеност. Сполети ли я някоя къща беда 17 , без да правят разлика дали е българска или чешка, словашка, трима души взимали парче хартия и молив и тръгвали от къща на къща, за да събират пари за пострадалите” (Ценкова 2008).18 Високо оценява тази практика и Н. Нецов. За това говори фактът, че в своя „Бележник ...” той й посвещава отделна глава, наречена „Взаимопомощ”, в началото на която посочва, че тази взаимопомощ „беше като закон в с. Войводово” (Нецов 2006, 50). Все пак като имаме предвид написаното от него, което се потвърждава и от други източници, можем да определим тази помощ по-скоро като съседска. Тъй като във Войводово (възприемано преди всичко като „чешко село”) тя се е организирала от чехи, чиито съседи в повечето случаи също са били чехи, напълно обяснимо е, че съвременниците я схващат като израз на тяхната сплотеност. Безспорно е наистина, че без чехите подобна сплотеност не би съществувала, а и самият Нецов отбелязва, че тази традиция изчезва след изселването на чехите (Нецов 2006, 51). От друга страна обаче, не подлежи на съмнение и това, че във Войводово има случаи, когато сплотеността на чехите надхвърля границите на тяхната общност и обхваща всички жители на селото, т.е. не само чехите, но и българите. Именно такъв случай представлява взаимната съседска помощ. Нека се върнем сега към думите на Гюков, който, след като отбелязва, че чехите са били „добри съседи”, допълва, че те са били „услужливи и акуратни”. Очевидно именно това са качествата, заради които според Гюков чехите могат да бъдат характеризирани като добри съседи. И в този случай останалите източници съдържат множество подобни твърдения. Старите войводовчани в наши дни често определят своите някогашни чешки съседи като „почтени и справедливи” и с известно недоумение разказват как по време на данъчните кампании още през първия ден те се нареждали на опашка (!), за да платят данъците си, колкото се може по-бързо. Много от съвременниците свидетелстват, че чехите винаги са уреждали паричните си задължения навреме и затова отпусканите им заеми са били напълно безрискови. В някои крайни, но нередки случаи информаторите твърдят, че биха дали пари назаем по-скоро на някой чех, отколкото на българин, пък бил той и техен близък роднина (най-често „отколкото на брат ми”).

Припокриващите се образи

   И така дотук разгледахме всички елементи от „образа” на чехите, отразени в спомена на А. Гюков. В него можем да открием и други интресни наблюдения за чешката общност в с. Белинци (напр. „Правеха разкошни сватби, бих казал показни” или „горе-долу като руснаците не успяваха да се справят с произношението”), но те имат малко по-различен характер и затова не ги разглеждаме като компоненти от „образа” на чехите. Както вече споменахме, написаното от Гюков можем да приемем като опит за разкриване на този „образ”. Освен това видяхме, че всички елементи, които Гюков откроява (с едно-единствено изключение, обусловено по-скоро от външни фактори), са в пълно съответствие с данните, които откриваме в другите наши източници. Или казано с други думи, „образите” на чехите от Белинци и на чехите от Войводово са идентични, което ни позволява за целите на анализа да ги разглеждаме като взаимно заменяеми.

   Макар че всички отбелязани от Гюков характеристики се потвърждават от другите източници, „образът” на чехите, който ни представя неговият лаконичен разказ не е съвсем пълен. Сега ще обърнем внимание на още някои страни от този „образ”, които ни разкриват останалите източници. Използваният подход ще бъде същият – ще изберем едно свидетелство, в което ще откроим отделните характеристики и ще ги коментираме във връзка с данните от другите източници. И тук изходното свидетелство в сравнение с останалите е твърде нетипично. Неговият автор, както и Гюков, е живял в Белинци и свидетелства основно за чехите в Белинци, но за разлика от Гюков той е турчин. Очевидно предвид българския исторически и политически контекст това различие между двамата не е маловажно, но независимо от него, в казаното от тях откриваме единствено и само сходства. Фактът, че свидетелството, което ще коментираме малко по-нататък, се покрива с останалите, показва, че чехите са били възприемани по сходен начин не само във Войводово, но и в Белинци, при това не само от страна на българите, но и от страна на турците. Салим Сюлеймон Салим е роден в Белинци през 1935 г., т.е. през годината, когато тук се заселват чехите. Те са били негови съседи почти 14 години. В спомените на бай Салим чехите са оставили силен отпечатък и той би могъл да разкаже за тях много повече неща, отколкото би било възможно да представим в една научна статия. На въпроса какви са били чехите бай Салим дава кратък, но съдъжрателен отговор: „Чехите бяха богати, чисти и културни хора. Обличаха се като пеперуди, имаха по-развита култура. Гледаха коне и ги продаваха” (Свобода 2008).

Чисти и организирани

   Една от типичните характеристики на чехите, спомената както от бай Салим, така и от редица други съврменници, е чистотата. В случая с Войводово се има предвид не само личната хигиена на жителите, но и чистотата на обществените пространства. С личната си хигиена и чувството си за ред войводовчани са били прочути в областта и затова до наши дни първото нещо, което може да се чуе за тях е: „Бяха чисти хора”. Когато прочетем, че войводовчани са били „винаги добре облечени ... нагиздени, изгладени” (Пенчев 2006, 103) 19, можем да допуснем, че това впечатление е свързано по-скоро с тяхното типично облекло, а не толкова с хигиената. Подобно допускане обаче се опровергава от свидетелството на Н. Нецов, според когото „не е толкова интересна самата носия, колкото е интересно пазенето и поддържането на чистотата на облеклото” (Нецов 2006, 53). Чистотата и редът в селото също се отбелязват от съвременниците. Една от българските жителки на Войводово, Р. Димитрова Янева, си спомня: „Войводово беше рай ... улиците – чисти, метяха се всяка събота, дворовете – преметени и подредени. По улиците бяха засадени акации и липи” (Янева 2007, 2). Ред и чистота са се поддържали и извън селото: „даже засетите ниви бяха винаги чисти и оплевени и по това Войводово се отличаваше от останалите села” (цит. по Пенчев 2006, 103).

   Чистотата на войводовските чехи в спомените на съвременниците се преплита с тяхното (стигащо до крайности според съвременниците) чувство за ред. Така например Елза Шевалие, дъщеря на някогашния български пастор във Войводово Симеон Попов, и до днес си спомня: „Там [във Войводово] беше чисто, там научихме какво значи ред”. Често тези две характеристики се съчетават в едно твърдение: „те обичат ред и чистота”. Към тези характеристики на войводовските чехи можем да отнесем и свидетелствата, споменаващи за извънредната им организираност, която според по-възрастните българи от Войводово е белязала всички страни от живота на тяхната общност („Чехите бяха много организирани – църквата, жътвата, всичко ...”). Животът на войводовските чехи според някои от техните български съселяни е „протичал в почти казармен ред и дисциплина” (Стоянов 2005, 234).

   Много съвременници в разказите си свързват чешкото чувство за ред и прекаления стремеж към чистота с друга типична особеност на село Войводово – с неговия устройствен план и правите му улици, които са „сякаш отрязани с ножица”. Така например информаторката на И.
Ценкова казва, че Войводово има ”широки улици, опънати като под конец. … Къщите са строени като войници до самия ръб на тротоара и са като извадени от калъп” (Ценкова 2008, 83). Това свидетелство е на пръв поглед съвсем безобидно, но съвременниците го привеждат често с намерението не просто да сравнят реда във Войводово с липсата на ред в българските села, но и да направят съответните изводи (макар и ретроспективно) относно техните жители. Тук обаче трябва да отбележим, че за разлика от чистотата и порядъчността, които са несъмнен израз на специфичната – пуританска – ценностна ориентация на войводовските чехи, пространственият ред очевидно е резултат от това, че Войводово е основано, така да се каже, на гола поляна и изведнъж. Разбира се, не може да се изключи възможността, че изборът на точно такъв устройствен план е съзнателен и поради това изразява ценностната ориентация на войводовските чехи. Но тъй като обстоятелствата около този избор не са известни аз – за разлика от информаторите си – бих се въздържал да го обвържа с моралните качества на основателите на селото. От друга страна обаче фактът, че редица свидетелства обвързват пространствения ред в селото с една от типичните характеристики на неговите чешки жители, е несъмнено релевантен по отношение на техния „образ”, разкриващ се през погледа на българските им съседи.

Като пеперуди

   „Обличат се като пеперуди” – така вижда чешките си съседи бай Салим. Подобно впечатление споделят почти всички съвременници, когато става дума за външния вид на войводовските чехи. В някои случаи то може да звучи пообщо: „бяха хубави хора”, но отново във връзка с факта, че те са били „винаги добре облечени” (Пенчев 2006, 103).20 Но как всъщност са изглеждали чехите от Войводово? „Мъжете носеха гражданско облекло, повечето – меки шапки, а жените и момите – дълги и широки надиплени цветни рокли, забрадени с малки кърпи, много нашарени. Момите носеха и чисто бели или небесни рокли” (Нецов 2006, 53). „В празнични дни [жените] се обличат по пет бели или в леки цветове, дълги почти до глезена фусти с богат набор. Забрадките са изпъстрени с много цветове. Връзват се под брадата” (Стоянов 2005, 241). Не е изненадващо, че що се отнася до облеклото на войводвските чехи, жителите на съседните села са били впечатлени най-вече от неговата различност, както и от чистотата му. В редица случаи обаче съвременниците споделят още подробности. Така например Н. Нецов пише: „Един хубав обичай имаха – да си пазят празнично облекло само за обличане в празнични дни” (Нецов 2006, 53). Други пък като забележителен факт посочват това, че дрехите на вовйводвските чехи са били колосани.

По-културни

   Тук ще разгледаме твърдението на бай Салим, че „чехите имаха по-развита култура”, което напълно съвпада с написаното от Тошко Методиев Станчев в неговата „Кратка биография”. Там бай Тошко между другото отбелязва: „Чехите беха със по-висока култура, въпреки че образованието им не беше по-големо от нашето” (Станчев 2007, 1). Тук можем да добавим и още едно „външно” свидетелство, което несъмнено отразява същия аспект от войводовската действителност. М. Хашкова, дъщеря на първия чешки учител във Войводово Ян Финдайс, си спомня, че след завръщането си у дома баща й често казвал, че „там [във Войводово и околността] чехите бяха елит”. Няма да сгрешим, ако тук приведем и често срещаното твърдение на съвременниците, което определя по-конкретно „културата” на ехите, като я обвързва с техния „по-висок морал”. „Те бяха културни хора” – така нерядко започват разказите на българите от Войводово за техните някогашни чешки съседи. Не е лесно обаче да определим еднозначно кои качества на войводовските чехи се имат предвид в случая, но все пак бихме могли да приемем това твърдение като обобщение на цяла гама от характеристики, които българите са оценявали положително (да не забравяме все пак, че не всички особености на войводовските чехи са били схващани така) и нерядко като достоен пример за подражание. В този смисъл можем да кажем, че тук се натъкваме на друга формулировка на тезата за „цивилизационната роля” на войводовските чехи.

Големи търговци

   Последното, което бай Салим споменава за чехите, е, че те „гледаха коне и ги продаваха”. В това свидетелство също можем да разграничим няколко части, които да коментираме. Що се отнася до отглеждането на коне, то се отбелязва от много съвременници, като при това често се изтъква и чистотата на конете, които чехите отглеждат и продават („имаха най-добрите коне и чисти беха”). Още по-често в спомените си съвременниците разказват, че войводвските чехи са били „големи търговци” или пък, че „непрекъснато продаваха”, и то не само коне, но и редица други продукти – пшеница, царевица, тиквени семки и т.н., както и яйца, сметана, салам. Тук можем да добавим още свидетелства, свързани с търговските умения на войводовските чехи, като например това, че те „имаха контакти”, подсказващо, че търговията им не е била ограничена само на местно равнище (всъщност войводовските чехи нерядко са продавали продукцията си в големите градове, например в столицата София).

„Българите най-вече се чудеха на леглата, застлани с дебели пухени завивки”

   Приведения цитат използва Ива Херолдова (Херолдова 1996, 94), коментирайки интериора на войводовските къщи. Възглавниците и пухените завивки са част от вещите, които са били възприемани като отличителен знак на чешкия дом. За тях обаче не споменават – за разлика от останалите съвременници – нито Гюков, нито бай Салим, като причините за това най-верятно не са съществени. За сметка на това обаче Любомир Стоянов пише: „Спалните легла са таблени с пухени завивки и възглавници. За тази цел са отглеждали ята от гъски и когато през пролетта им скубят перушината, те стават много смешни и развеселяват хората” (Стоянов 2005, 232). Една от основните причини, поради която някогашните съседи на войводовските чехи са били толкова впечатлени от възглавниците и пухените завивки, е свързана с това, че българите по селата през онзи период са спели на земята върху плетени рогозки и са се завивали с нечаршафосани одеяла от козя вълна. Барбора Чижкова разказва за една своя приятелка българка, която й дошла на гости и като легнала на леглото, почти потъвайки в пухения юрган, споделила, че се чувства сякаш е на небето. Повечето съвременници си спомнят във връзка със завивките и възглавниците, че „чехите гледаха голи гъски”, тъй като гъските са били основен източник на  пух и са били скубани поне два пъти годишно. Скубането на гъски е било едно от специфичните социални събития в живота на войводовската чешка общност. Нецов споменава също така, че „освен за собствени нужди, тези пера се продаваха, и то скъпо, повечето на богати граждани от София и другаде” (Нецов 2006, 51).

Заключение

   След като анализирахме сведенията, които предлагат нашите източници, можем да си отговорим на въпроса, какъв е според тях „образът” на войводвските чехи. Очевидно е най-напред, че става дума за един твърде положителен „образ”, който разкрива чехите като извънредно сплотена общност на пуритани, които са много трудолюбиви земеделци, но и предприемчиви търговци, подредени, с висока култура, порядъчни и отзивчиви, което ги прави добри съседи, с изключение на това, че не са особено гостоприемни към външни хора. (И освен това у дома имат пухени завивки и възглавници.) Ако обаче си зададем въпроса дали войводовските чехи наистина са били такива – т.е. дали „образът” съответства на действителността – направеният анализ не би могъл да ни даде никакъв отговор. „Образът” всъщност не ни разкрива какви са били те, а само как са ги възприемали българските им съседи. В този смисъл реконструираният тук образ е точно толкова правдив, колкото би могъл да бъде всеки друг образ.

 

Бланар 1951: Blanár, V. Vplyv bulharčiny na jazyky Slovákov a Čechov v Bulharsku. Jazykovědný sborník, 5, 97-122.

Бланар 1951: Blanár, V. Vývin jazyka slovenskej a českej menšiny v Bulharsku. Slavia, 22, 195-205.

Будилова 2008: Budilová, L. Některé aspekty přílbuzenství a sňatkových vzorců u „vojvodovských Čechů. Český lid, 95, 127-142.

Варжека 1990: Vařeka, J. Češi v Bulharsku. Český lid, 77 (2), 81-88

Гюков 2006: Гюков, А. По петите на Клео. Моята малка делиорманска Европа. Калейдоскоп от спомени.

Кубка 1949: Кubka, Fr. Bulharský deník. Zápisky spisovatele a diplomata. Praha. Československý spisovatel, 84.

Михалко 1936: Michalko, J. Naši v Bulharsku. Myjava.

Моравцова 1996а: Moravcová, M. Bratr, přítel, cizinec. Pohled českých studentů na jižní Slovany, Lidé města, 7, 27-57.

Моравцова 1996б: Moravcová, M. Etnický obraz jihoslovanských národů. Konstrukce, dohad. Pozice, Lidé města, 10, 106-161.

Нецов 2006: Necov, N. Dějiny Vojvodova. – Jakoubek, M., Nešpor, Z., Hirt, T. (eds.) – Neco Petkov Necov: Dějiny Vojvodova, vesnice Čechů a Slováků v Bulharsku. Studijní a vědecká knihovna Plzeňského kraje. Plzeň.

Нешпор, Хорнофова, Якоубек 2001: Nešpor, Zd., Hornofová, M., Jakoubek, M. Čeští nekatolíci v Rumunském Banátu a v Bulharsku. Část třetí – Vojvodovo, obec denominačního typu. Lidé města, 5, 62-86.

Пенчев 1988: Пенчев, Вл. Някои проблеми на адаптацията на чешките заселници в северозападна България. – Втори международен конгрес по българиситика. Доклади. Т. 15, 480-492.

Пенчев 1996: Пенчев, Вл. Tempus edax rerum или за миналото и настоящето на войводвоските чехи. – Чехи в България – история и типология на една цивилизаторска роля. Част 2. София. Издателство на БАН.

Пенчев 2006: Penčev, Vl. Já a on: obraz druhého u „českých“ Bulharů a „bulharských“ Čechů. – Moravcová, M., Svoboda, D., Štístek, F. Pravda, Láska a ti na „východě“. Obrazy středoevropského a východoevropského prostoru z pohledu české společnosti. Praha. FHS UK v Praze, 212-219 (превод на чешки Марек Якоубек и Ленка Будилова).

Пенчев 2008: Penčev, Vl. Češi v Bulharsku, aneb O typologizaci, etapizaci a procesech adaptace českého vystěhovalectví do bulharských zemí. Český lid, 95, 2, 115-126.

Свобода 2008: Svoboda, M. Collective Memories on the Czech-Speaking Settlement of the Bulgarian Village of Belinci – http://home.fsw.vu.nl/~ganzeboom/RESMA/PresentationSeminar/svoboda_ belinci.pdf (29.10.2009).

Станчев 2007: Станчев, Т. Кратка биография (непубликуван ръкопис).

Стоянов 2005: Стоянов, Л. Ковачица – наша земя под слънцето. Сказание за Давидовия род от село Ковачица. София. Авангард.

Тодоров 1995: Тодоров, В. (съст.) Чехи в България – история и типология на една цивилизаторска роля. Част 1. София. Издателство на БАН.

Тодоров 1996: Todorov, V. Český obraz Bulharska a Bulharů (1992-1994). Lidé města 7, 58-100.

Туркова 1996: Turková, M. Jihoslované očima našich „náctiletých“. Lidé města 10, 88-105.

Урбан 1996а: Urban, Zd. K otázce současného českého obrazu (image) jižních Slovanů. Lidé města 9, 26-48.

Урбан 1996б: Urban, Zd. Z dějin českého image jižních Slovanů (F-L. Čelakovský – B. Němcová – J. Neruda – L. Kuba). Lidé města 10, 6-39.

Финдайс 1929: Findeis, J. Vojvodovo – Jubilejní ročenka československé kolonie v Bulharsku 1868 – 1928. Sofie. ČS dům T.G. Masaryka, 220-225.

Фолклорни материали: Фолклорни материали от с. Войводово, Врачански окръг. – Архив на института за фолклор към Българска академия на науките. Сигн. АИФ № 192 (записал Вл. Пенчев).

Херолдова 1996: Heroldová, I. Vystěhovalectví do jihovýchodní Evropy. Češi v cizině, 9, 67-95.

Хирт, Якоубек 2005: Hirt, T., Jakoubek, M. Idea krajanského hnutí ve světle konstruktivistického pojetí národa: proměny kolektivní identity vojvodovské náboženské obce. Český lid/Etnologický časopis 92, 4, 337-366.

Ценкова 2008: Ценкова, И. На войводовската гара. Тема, 9, 83-85.

Якоубек, Хирт 2001: Jakoubek, M., Hirt, T. Homo Bohemicus Bulgariensis (pocta Veličko Todorovovi). Хомо Бохемикус (Homo Bohemicus), 3, 49-50.

Янева 2007: Янева, Р. Войводово (непубликуван ръкопис).

 

Превод от чешки Михаела Кузмова

 

Původní článek: